Николова Н. В., Големанов В.Х.
„ДИВОТО” ТЯЛО И СПОРТЪТ. КЪМ ЕДНА ИСТОРИЧЕСКА СОЦИОЛОГИЯ НА СПОРТА
г. Пловдив, България
nina_nikolova2003@yahoo.co.uk
vgolemanov@abv.bg
Социологията на спорта е изправена пред едно специфично препятствие[1]. „Презирана от социолозите, тя е пренебрегвана от спортистите (...). От едната страна имаме хора, които познават много добре практическата страна на спорта, но не могат да говорят за него, а от другата – хора, които познават твърде слабо практическата страна на спорта, но които биха могли да говорят за него. Те обаче не обичат да го правят или го правят през пръсти” (Бурдийо 1993: 179). Но днес спортът е придобил такава популярност, че социологията не може да остане безучастна към подобен феномен. Още повече, че съвременният спорт е фокус на множество преплитащи се интереси (на собственици, мениджъри, спортисти, журналисти, букмейкъри, публика, та дори на правителства и държави) и със самото това сякаш е своего рода резюме на обществото, в което живеем. Предвид всичко това, избираме една конкретна случка от света на спорта, станала известна в целия свят, като подстъп към сложната тема.
Когато преди няколко месеца един от може би най-талантливите футболисти в света, уругваецът Луис Суарес[2], за трети път, но вече на световен форум (Световното първенство по футбол в Бразилия, 12 юни-13 юли), захапа италианеца Джоржо Киелини в края на мача между Италия и Уругвай, световната общественост беше потресена. Реакциите на фенове, футболни специалисти и отговорни лица от ФИФА варираха от възмущение и заклеймяване до саркастични подигравки. Тежкото наказание, което бе наложено на Суарес (да не играе девет мача за националния си отбор и четири месеца да не участва в никакви футболни дейности, като същевременно заплати глоба в размер на 100 000 швейцарски франка) беше посрещнато с удовлетворение.
Наскоро бе публикувана автобиографията на уругваеца, носеща многозначителното заглавие „Отвъд границите”, където звездата разказва и за случката с Киелини. Там могат да бъдат откроени два основни момента: първо, наказанието е несъразмерно по тежест, предвид това, че ухапването далеч не причинява трайно нараняване като напр. счупване на крак на съперник и второ, напрежението в един мач е толкова голямо, че може да доведе до безразсъдни постъпки.
Въпросът, който и ние на свой ред си задаваме, е: защо реакцията беше така остра, а наказанието – толкова сурово?
В знаменитото си изследване върху генезиса на спорта (Элиас 2006) Норберт Елиас поставя изключително важен проблем: как се е изместил прагът на чувствителност към физическото насилие в течение на вековете – от Античността през Средновековието до наши дни. Базирайки се на своята теория за цивилизационния процес (Елиас 2000), той показва, че този праг се променя в резултат на трансформацията в структурата на държавата и структурата на нравственото съзнание, предизвикващи промяна в равнището на социално допустимата физическа жестокост. Днес ние проявяваме далеч по-голяма нетърпимост към проявите на насилие (не само в сферата на спорта)[3]. И това е така, тъй като модерната държава е монополизирала легитимното физическо насилие, делегирайки правото на прилагането му на институции като армията и полицията, а – паралелно - на микроравнище, у индивида са се формирали механизми на самоконтрол и самозадръжки с цел овладяване на афективното поведение (Елиас 2000). Затова на твърденията, че модерният спорт е възраждане на античния, Елиас отговаря с множество примери, чрез които доказва именно тази базисна разлика – степента на допустимото физическо насилие[4]. В изследването си върху бокса Л. Вакан акцентира точно върху необходимостта от контрол над афектите: наред с физическата подготовка професионалният боксьор трябва да се научи да владее чувствата си на ринга, като нито им се поддава, нито ги показва, защото както гневът, така и страхът правят боксьора уязвим и биха могли да бъдат пагубни за изхода на срещата[5]. А това е възможно чрез една „икономика на болката”, а именно: чрез „повишаване на прага на търпимост на болка посредством неговата контролируема рутинизация”. Накратко, когато формираш „боксьорски хабитус”, т.е. когато се научиш да нанасяш и да понасяш удари (Вакан 2006: 133-136).
Но нека се върнем към нашия пример. Той е удачен повод да изтъкнем два изключително важни аспекта, без които картината на съвременния спорт, и в частност на футбола като най-популярния спорт в света, би била непълна: първо, икономизацията на спорта, който днес е станал гигантска машина за правене на пари и второ, съвременното спортно събитие е глобално събитие (Horne 2007), което медиите - и по-конкретно визуалните медии (телевизия и интернет) като глобална паноптична машина - превръщат в планетарен мегаспектакъл. В резултат на всичко това залогът за един спортист (футболист), участник в такова мега-събитие, е неимоверен. Чувството, което боксьорите изпитват, когато излизат на ринга, е чувство, подобно на сексуалното или оргазменото (Вакан 2006: 125), при това следва да се подчертае, че популярността на футбола е несравнимо по-голяма от тази на бокса. Накратко, печалбите (респ. загубите) в спорта – икономически и символни – са огромни.
На този фон особено важно е заключението, което Хьойзинха прави в прочутата си книга: спортът става все по-сериозен и все по-малко игрови, за сметка на други сфери, в които започва да се утвърждава игровото начало (Хьойзинха 2000). Инвестициите в спорта и по-специално във футбола, при това не само икономическите, растат непрекъснато, а с това нараства и натискът върху играчите. Разбира се, не само върху играчите, но и върху целия екип, отговорен за подготовката на един отбор. Но същественото тук е, че именно единадестте футболисти, които са на терена, пред глобалния публичен поглед, в паноптичната машина, понасят най-голямото напрежение.
Но за да могат да го понесат, те трябва да бъдат подготвени. По повод на бокса Вакан говори за „аскезата” на подготовката, като подчертава лишенията, ежедневните тренировки, режима на хранене, спане, секс и т.н., на които трябва да се подлага боксьорът, за да е в необходимата форма. Същото важи и за футболиста. Важен елемент от подготовката на спортиста са лагерите, които са, собствено казано, дисциплинарни пространства. В този смисъл можем да обобщим, че професионалната спортна подготовка е едно постоянно училище (телесно, но и ментално), което, когато прерастне в лагер, се превръща в казарма и дори в нещо като затвор. Така или иначе, важен тук е перманетният дисциплинарен натиск, тъй като загубата на форма няма как да бъде скрита или своевременно наваксана. Играчите започват да функционират като винтчета от гигантската машина за пари и слава. Спортът е все по-малко игра и все повече работа - ежедневен изнурителен труд.
Ако всичко казано дотук е вярно, то може да се резюмира, че без съмнение модерният спорт не допуска прояви на жестокост и физическо насилие (повсеместен е призивът за феър плей), но подобно на театъра той има своя „сцена” и свое „задкулисие”. И нашата хипотеза е, че насилието, физическата принуда се е оттеглила „зад завесата”- в тренировъчната зала и се е трансформирала в самонасилие[6]. То вече не е непосредствена част от публичното спортно събитие, но в същото време е негова базисна предпоставка.
Да се върнем към нашия пример. Суарес наистина не е причинил сериозна и трайна травма, каквато би била напр. фрактурата. Какво тогава предизвиква толкова негативна реакция в глобален мащаб?
Ние неслучайно казахме, че спортът би могъл да бъде разглеждан като своего рода резюме на съвременното ни общество и по-конкретно – на съвременните властови механизми, наложени с формирането на модерната държава. „Властта на нормата” (по израза на М. Фуко) изключва и санкционира не просто и не само причиняването на телесно увреждане, а се интересува от всеподнадзорността и всеподконтролността. А в случая със Суарес ние сме изправени пред типична проява на неконтролирано, недисциплинирано тяло, на едно диво тяло, което не е извършило нищо особено (като причиняване на телесна болка), но е потенциална заплаха за обществото, в което живеем,защото проявява стихийност,необузданост. Тук вероятно се добавя и възприемането на постъпката като един вид орална агресия, а след Фройд знаем, че оралната фаза е най-низшата фаза от развитието на индивида. В заключение: имаме лице, което не е в състояние да владее афектите в публичното си поведение, което само по себе си е потенциална опасност, още повече, че е рецидив; ефектът от постъпката се мултиплицира, предвид мегасъбитието, което е арена на случката, както и популярността на самия извършител.
ЛИТЕРАТУРА:
Бурдийо, П. 1993. Програма за една социология на спорта.В: Казани неща. София: УИ”Св.Кл. Охридски”
Вакан, Л. 2006. Социальная логика бокса в черном Чикаго: к коциологии кулачного боя. Логос 3 (54).
Елиас, Н. 2000. Относно процеса на цивилизация,1 и 2 том. София: АТИКА.
Элиас, Н. 2006. Генезис спорта как социологическая проблема. Логос 3 (54).
Хьойзинха, Й. 2000. HomoLudens. София: Изд. „З. Стоянов”.
Horne, J. 2007. The Four “Knowns” of Sports Mega-Events. Leisure Studies 26 (1) pp. 81-96.
[1] Както казва Лоик Вакан, бележката на Willener относно музиката е изцяло в сила и за бокса (а ние можем да добавим: и за спорта въобще): „Едно от препятствията за всяка социология на музиката е това, че си остава непонятно как да се говори за нея. Необходимо е да превеждаш своите музикални усещания на немузикален език” (1988: 61, цит. по Вакан 2006: 126).
[2] Бил е футболист на отбори като Аякс и Ливерпул, а наскоро беше трансфериран в Барселона.
[3] Пример за това са шокът и отвращението от геноцида, извършен от немския нацизъм, чиято невъобразима жестокост потриса световната общественост – въпреки, а може би именно поради господстващата дотогава илюзия за цивилизоваността на модерното общество (вж. Элиас 2006: 57).
[4] За разлика от днешната свободна борба например, при античният pancration (смесица от бокс и борба) двамата съперници се бият с всички части на телата си (ръце, крака, лакти, колена, глава и шия) и имат право да чупят пръсти, ръце, за извадят окото на съперника и т.н., като боят продължава, докато единият не се предаде или не намери смъртта си в него (вж. Элиас 2006: 49-50).
[5] Необходимо е да държиш всичко под контрол, защото емициите могат да погълнат всичко; трябва да оставаш спокоен и отпуснат, независимо, че знаеш, че този младеж ще се опита да те повали. Необходимо е да оставаш спокоен и отпуснат. Необходимо е постоянно да следиш случващото се (Вакан 2006: 132).
[6] Което може да приеме най-различни, дори драстични форми (като булимия, анорексия, изкривявания и пр. напр. при гимнастичките).
