Пенкова С. П.
СИМВОЛНАТА ЕФИКАСНОСТ НА ДИСКУРСА НА СИГУРНОСТТА В ОБЩЕСТВОТО НА СВРЪХ-НАБЛЮДЕНИЕТО
г. Пловдив, България
tonipenkova@yahoo.com
Настоящата статия прави опит за критическа аналитика на дискурса на сигурността, който налага своята валидност и легитимност в късномодерното социално пространство в резултат на все по-интензивното (видео)наблюдение. За парадигма на това неизследвано поле избирам некласическата перспектива на т. нар. историческа социология на дискурсивните практики, която разработва своята програма в поле на диалог между теорията на практическата логика на Бурдийо и археологията на знанието на Фуко и която поставя акцент върху темпоралността на дискурсивните практики. В рамките на тази изследователска програма дискурсът се мисли като конкретно поле на дискурсивно производство, в което се включват агенти със съответни хабитуси, способни да усвояват и произвеждат даден дискурс, както и да генерират дискурсивни практики чрез действията си в неговото пространство (ср. Пенкова 2009, 2014).
Следните въпроси ще ме водят при дискурсивния анализ:
1) каква е спецификата на новия свръх-паноптикум, осъществяван чрез CCTV-камерите за видеонаблюдение;
2) какви са социалните условия за възможност на тяхната легитимност;
3) каква е символната ефикасност на дискурса за сигурността.
В следващите редове накратко ще се спра на основните теоретични предпоставки, свързани с тях.
Утопията за вездесъщия надзор, описана от Бентам още през 1838 г., изразява идеята за съвършена система на наблюдение, конституираща новите управленски техники в пред-индустриалното общество. На тяхното проблематизиране са посветени археологическите по замисъл и генеалогически по метод анализи на Фуко. Само ще маркирам, че в опита си да направи „генеалогия на модерния субект“, интелектуалният му проект се насочва преди всичко към разкриване на социалните принуди, чрез които модерният индивид се превръща в обект на властови процедури и дисциплинарни технологии (ср. Фуко 1998). В случая е важно да се постави акцент върху неизменния, макар и нетематизиран експлицитно, интерес на Фуко към изследване на това как една „политическа мечта”, една „утопия” (Бентамовият паноптикум, проблематизиран в Надзор и наказание, но така също и Декартовият теоретичен „жест” на изключване на лудостта, анализиран в История на лудостта) се превръща в „хетеротопия” на конституиране на модерната субектност, т.е. в „действително осъществена утопия” по индивидуализиране и нормализиране насубектността.
Идеята за видеонаблюдение чрез различни видове CCTV-камери[1] е почти същата: технологично решение, което трябва да реши проблемите с наблюдението, а следователно и със социалния контрол, осъществяван в публичното пространство. Хората под видеонаблюдение са – подобно на тези в класическия Паноптикум – виждани, но никога не знаещи кога и от кого; върху тях се осъществява социален контрол, но без физическа интервенция. Видеонаблюдението в публичното и частното пространство може да се сравни с онази „лаборатория на властта“, която Фуко интерпретира по повод на затвора – с тази разлика, че рутината и баналността на всекидневното видеонаблюдение прави упражняването на властта още по-интензивно. Повсеместното видеонаблюдение прави така, че индивидите и техните всекидневни и рутинни практики са контролирани, категоризирани, дисциплинирани и нормализирани без някаква определена причина. Ето защо очевидните прилики с паноптикума не трябва да бъдат безкритично екстраполирани. В постмодерното общество на свръх-наблюдението властта, контролът и порядъкът стават доста по-дисперсни и флексибелни. В този смисъл видеонаблюдението може да бъде отнесено към паноптизацията на публичното пространство само в един много конкретен смисъл. Какво имам предвид?
Тъй като видеокамерите стават все по-малки и незабележими, а комуникативните мрежи, управляващи движението на образи по екрана, откриват всичко (хора и вещности) навсякъде и по всяко време, а също така информационните технологии могат да използват софтуер за фейс-контрол, за да идентифицират всеки възможен заподозрян за кратко време, то може да се каже, че вече живеем в един нов паноптикум, при който липсва каквато и да връзка между субекта на наблюдение и наблюдавания обект. Връзката „виждан съм – виждам“ (като ключов елемент за функционирането на дисциплинарните технологии) никога не е била по-флексибилна и неопределена: нещо повече, пролиферацията на различните интелигентни системи за наблюдение (камери и микрофони, наблюдаващи публичното пространство) трайно променя традиционната способност на агентите да идентифицират формите на социален контрол и доминация, които се прилагат върху тях. Следователно съвременната ССTV-видеотехнология опосредява надзора, създавайки дисбаланс и неравни форми на достъп както до средствата му, така и до възможностите на последващия от него социален контрол.
Ако в класическия Паноптикум наблюдаващите – тези, които са упълномощени от определена институция да го правят и които притежават монопол върху социалния контрол - наблюдават поднадзорните със своите собствени („оголени“ и живи) очи, то в пост-паноптичното общество на видеонаблюдението, наблюдението е опосредено от компютърните технологии, които са лишени от сетивността и чувствителността на „голия“ и „жив“ човешки поглед. В този смисъл практическият опит ‘да-бъдеш-наблюдаван’ чрез видеокамери е само едно от измеренията на надзора. Чрез компютъризацията той става много по-интензивен и фин, разпростирайки се от социофизичното към киберпространството. Напълно можем да се съгласим с редица изследователи, че съвременният реален „супер-паноптикум“ съществува в електронна среда. Компютърът в пълна степен интегрира наблюдаващите системи, свързвайки визуалното наблюдение с другите форми на технологичен контрол. Когато наблюдаващите видеокамери се комбинират с „посетителски регистри“ и „системи за разпознаване“, този повсеместен надзор повдига множество въпроси, свързани както със свободата на личното пространство, така и с гражданските права относно това кога, къде, от кого и защо можеш да бъдеш видеонаблюдаван. Проблемът е в това, че ако класическите средства за наблюдение са насочени към анонимната маса от индивиди, то новите технологии правят възможно не само разпознаването на конкретен индивид, но и сравняване на лицето му с базата данни от престъпници, активисти, неудобни за властта и т.н.; т.е. с онези, които са идентефицирани като отклоняващи се от нормалността и които, без дори да са направили нещо лошо спрямо мнозинството, се третират и санкционират така сякаш обществото иска да „защити себе си“ (както би казал Фуко) от възможната „опасност“, която носят.
Това неимоверно увеличава паноптичната власт на наблюдението. Проблемът е в това, че доброволността на живота в социалното пространство не означава доброволност на наблюдението. Избирайки ‘да-бъдеш-публичен-социален-агент’ на практика си принуден да се съгласиш с все по-разширяващото се видеонаблюдение. Не можеш да избереш да не бъдеш наблюдаван. Нещата излизат дори от контрола на официалните държавни институции, които не могат да кажат кой, къде, кога, как и защо използва наблюдаващи системи в рамките на частната си собственост - макар че не може да се отрече, че голяма част от тях се използват за подсилване и подпомагане на упражняването на официалната власт. В съвременната социална ситуация не е ясно кой е отговорен за осъществяваното наблюдение, т.е. кой държи монопола върху социалния контрол. Нещо повече – социалният контрол дори не зависи от този, който отговаря за него, т.е. няма значение кой контролира и мониторира, защото това може да става чрез компютър, намиращ се на другия край на света. И това е същностната характеристика на социалния контрол, осъществяван чрез новите форми на наблюдение – контролът може да е напълно автоматичен, безсубектен и пространствено-времево неограничен. Следователно говорим за пределна анонимност, при която мониторираните индивиди биват сведени до своите „дигитални двойници“ в електронното пространство. Когато това се случи обаче, агентите и тяхната действеност постепенно се „разтварят“ и „изчезват“ в нарастващата „телевизация“ на живяните от тях животи – получава се крайният ефект на т.нар. от Фуко „разреждане“ (в смисъла на анонимизиране, а оттук на контролиране и обективиране) на субекта и на неговите дискурси. Крайните (ре-ре-ре…)репрезентации постепенно замъгляват разликата между реалното и въобразеното, между оригинала и неговата симулация. По този начин индивидите стават тотално видими – по начин, по който дори Бентам не е могъл да мечтае. Ето защо по своята същност ССТВ са крайно амбивалентни – от името им следва, че са „затворени системи“ (с което биха могли да се мислят по аналогия със средите на затваряне, описани от Фуко, характерни за класическите дисциплинарни общества), но всъщност са съвършено отворени и нахлуват във всички социални пространства и жизнени светове.
Как става това?
Около камерата като самодействаща вещност се формира поле на достъп и не-достъп до мониторираното от нея пространство. Тя насочва обектива си към всички, които се намират в нейния обхват (който в повечето случаи е на 360° в пространството и 24 часа в денонощието) и като особен вещен перформатив (ср. Пенкова 2009) изсмуква действеност от тях. Погледът на наблюдаващата камера е програмиран да „разделя“ и „изключва“ съобразно образците на достъп до порядъка на дискурса за сигурността, до които мнозинството има привилегирован достъп. Нещо повече – със своето абсолютно мълчаливо присъствие – ‘винаги там’ и с ‘насочен обектив’ – тя репрезентира тоталността на абсолютния ‘едно-посочен’ поглед, защото го прави невъзможен за връщане обратно. Камерата може да се види от всеки, но контакта ‘очи-в-очи’ с нея е невъзможен – затворникът все пак вижда понякога своите надзиратели. Следователно тук няма ‘взаимен’ поглед: камерата ме обективира, но аз не мога да ‘отговоря’ или да се ‘противопоставя’ на нейното обективиране – не мога да се ‘скарам’ с нея защо ме гледа; не мога сърдито, обидено или примирено да й ‘обърна гръб’. Мога само ‘да се правя’, че не я виждам. На другия полюс е обратното явление, свързано с обсебеността от погледа, т. е. от това-да-бъдеш-гледан – например има огромно количество уеб-камери, които излъчват „на живо“ частни животи и ги правят публично достояние. Така обсесията от погледа и видимостта се свързва с опитите на някои агенти да направят себе си все по-видими и публично „разпознати“ и „признати“.
Каква е ендогенната логика на пределно напрегнатата практическа ситуация ‘да-бъдеш-видеонаблюдаван’? Кое гарантира и валидизира нейната практическа истинност?
Това, което прави възможно подобно отношение (дори до степен, в която агентите сами да се съгласяват и в повечето случаи дори сами да избират да бъдат подложени на видеонаблюдение) към съвременните контролиращи системи като условие за възможност на този толкова тотален и автоматичен социален контрол, е именно дискурсът на сигурността, чиито идеологеми придават валидност и легитимност на ССTV – видеотехнологията[2].
В неговото дискурсивно пространство се генерират определени дискурсивни и недискурсивни практики, които на всекидневно ниво конституират късномодерните индивиди като субекти и обекти на съответните нормализиращи механизми. Защото за разлика от паноптичните дисциплинарни практики, които са твърде ригидни, във всекидневното публично или частно пространство социалният контрол е винаги контекстуален, т.е. свързан с различни обстоятелства, ситуации, места, времена и т.н. Наблюдението може да се опитва да „контролира, нормализира, подреди“ - както публичното пространство, така и действащите агенти -, но доброволността на акта на живеене в него остава. В тях абсолютната видимост е легитимирана чрез гаранцията за абсолютна сигурност.
Оттук и тезата, че той играе ролята на специфичен дискурсивен режим, функциониращ като нормализираща екстатична дискурсивна машина чрез която се нормализира късномодерната субектност.
Символната ефикасност на дискурса на сигурността е възможна благодарение на това, че чрез неговите идеологеми се придават утвърдителни и отрицателни идентичности, които са същностни за агентите, а не са фактически придобити (ср. Деянов 2006). На практика в зоните на достъп на камерите, защитаващи идеологемата на официалната власт за осигуряване на сигурност и защита на ‘примерните’, ‘чисти’, ‘нормални’, ‘покупателноспособни’, ‘желаещи да консумират’ и ‘имащи възможността да го правят все повече и повече’ в съвременното общество на консуматорите, биват изключени именно техните същностни отрицания – ‘скандалните’, ‘мръсните’, ‘лудите’, ‘бедните’, ‘клошарите’, ‘боклукчиите’ и т.н. По този начин чрез идеологическата теория на този дискурс могат да бъдат оправдани както миналите, така и бъдещите практики на социално изключване на определени агенти от страна на други агенти, които на практика придават на себе си същностно утвърдителна, а на социално изключените контрагенти – същностно отрицателна идентичност, хомологични на тези, които са придадени в дискурса. Следователно структурите и стратегиите на достъп до порядъка на дискурса за сигурността са условие за възможност на възпроизводството на символната власт и доминация. За да е възможна обаче практическата вяра, че камерите, ‘защитават моята сигурност’ и са ‘за мое добро’, агентите трябва да бъдат безусловно интерпелирани[3] (ср. Мочник 2002) в дискурса на сигурността, т.е. в тях трябва да е формирана безусловна вяра в неговата истинност. Което от своя страна въвежда в изследователската оптика проблема за символната и нормализираща функция на късномодерния дискурс върху сигурността[4] и за това как под формата на една интерпелирана нормалност се осъществява нормализиране на късномодерната субектност. В резултат телесността, индивидуалността, самостта, идентичността се оказват само симулакруми на дискурса на сигурността, чрез който се репрезентира точката, в която идеологията се слива с мечтата за съвършен контрол и се превръща в „действително осъществена утопия” за нормализиране на субектността. Но дори и в тази своя безусловна интерпелираност, условията на такава субектност са размити и не се вписват в обстоятелствата на тоталната идеологическа конструираност – тази субектност не само „убягва“ и „се спасява“ (например участниците в популярния реалити формата „Биг брадър“, създаден да бъде алегория на Оруеловото утопично общество, често свидетелстват за това колко бързо намират т.нар. „тъмни места“, до които не стига „зоркото око“ на камерата и в които тяхната тотална видимост и свръхнадзорност е поставена под въпрос), но и иска да стане – макар и в минимална степен – субект на идеологическия жест, а не безсловесен обект на въздействие от страна на официалния и идеологически оцветен дискурс на сигурността.
ЛИТЕРАТУРА:
Бурдийо, П. 2004. Правилата на изкуството: генезис и структура на литературното поле. София. Дом на науките за човека и обществото.
Бурдийо, П. 2005. Практическият усет. София. Фигура.
Деянов, Д. 2004. Молекулярна перформативна логика и нормализация. В: Критика и хуманизъм.
Мамардашвили, М 2004. Класическа и некласическа рационалност. Съст. Д. Деянов. Том 1. София: Изток-Запад.
Мочник, Р. 2002. Как работи идеологическата интерпелация? (Преформулиране на Алтюсеровата теория за идеологията). В: Социологически проблеми, 2002/3-4.
Остин, Д. 1996. Как с думи се вършат нещата. Критика и хуманизъм. София.
Пенкова, С. 2009. Бурдийо и Фуко като шанс за една историческа социология на дискурсивните практики. В: Социологически проблеми, 2009/3-4.
Пенкова, С. 2013. Неравенство, дискурс, наследяване. Пловдив, Контекст
Пенкова, С. 2014. Практическата логика и порядъкът на дискурса (Бурдийо и Фуко). Пловдив, Контекст (под печат).
Фуко, М. 1996. Археология на знанието. София. Наука и изкуство.
Фуко, М. 1998. Надзор и наказание. Раждането на затвора. София. УИ „Св. Климент Охридски“ .
[1] CCTV – closed circuit television (затворена транслация на телевизия). Под това се разбира система от камери в затворен кръг. Първоначално системите за видеонаблюдение са били базирани на аналогова технология, при която записите са били правени на видеоленти.
[2] Пример за такава идеологема е следното водещо заглавие от първа страница на известен български всекидневник: „СИСТЕМИТЕ ЗА ВИДЕОНАБЛЮДЕНИЕ - ПЪТ ЗА ПРОФИЛАКТИКА, ПРЕСИЧАНЕ И РАЗКРИВАНЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЯ“.
[3] За идеологическата интерпелация, при която в „мълчаливата точка на обвързване“ се преминава от условно идентифициране с „предполагаемо вярващия субект“ в безусловно идентифициране с „предполагаемо знаещия субект“ и се случва интерпелацията, т.е. субективацията на агентите с определена форма на идеология, вж. Мочник 2002. Към това само ще допълня, че безусловната идеологическа интерпелация в дадена идеология, която винаги се отлива в определен дискурс, е условието за възможност на нейната символна ефикасност.
[4] При това трябва да се има предвид, че дискурсът за сигурността функционира като нормализираща дискурсивна машина (и това важи както за дискурсивните, така и за практическите, т. е. отелеснени въплътени машини като CCTV-камерите за видеонаблюдение), която не е само “властова машина” в смисъла на Фуко и на Надзор и наказание, но също така е и “конструктивна”, “екстатична” машина (ср. Мамардашвили 1984; Деянов 2006) за произвеждане на нормализирана феноменалност.
